Кения 2018

Миналата година след AFF-а бях свършил всичката отпуска и горе-долу всичките пари. В общи линии тежки времена. А още от Март месец си бях навил на акъла, че ще ходя в Кения.

Добре се стана, защото така или иначе трябваше да си кротувам, за да събера лев. Учудващо или не, най-много драма имаше в България. Първо се оказа, че международният ми паспорт е изтекъл. Трябваше да ходя до Русе за да го сменя. Експресна поръчка за ден – нямах отпуска!!! Беше минал гратисният период и трябваше да ме глобят. Интересното е, че не го правят веднага. Първо трябва да излезе наказателно постановление, да отидеш да си го получиш и след това да си платиш. Може да ти отнеме два три дни – кеф! Хубавото е, че хората в Русе бяха готини и се разминах само с устно предупреждение – оооо иееее. Важно – ако имате виза, която не е изтекла, изрично кажете на служителя на гишето, защото ще ви приберат стария паспорт и няма да видите визата повече.

Обратно в София. Казаха ми, че за страна като Кения трябва да имаш задължително имунизации за жълта треска и тиф. Не може да се изтърсиш директно в кабинета. Трябва да си запишеш час и то за седмица напред. Очаквах да има орди с хора искащи да се ваксинират. Нищо подобно – сякаш времето беше спряло там. Запретнах ръкави и бам бам две инжекции и с това се приключи. Дадоха ми съответния документ, който никой никъде не ми поиска. Ти да видиш 🙂

Поне спя спокойно, че няма да е от жълта треска.

Освен крилото и дрехите ето какво взех още.

От всичките тия работи безполезни бяха: гривната за комари (купувайки я Ноември месец ме гледаха като психично болен), бутилката за вода с филтър LifeStraw (пълна глупост), ножът, малката раница, приборите за хранене и хавлията.

Пътуването до Кения мина гладко. Летяхме с Катарските авиолинии. Два полета средно по пет часа. Прикачване в Доха.

Катар ми се вижда като убито място за живеене.  Имат пари, но гледката от самолета е депресираща.  Всичко, което не е пясък, е направено от човек. Има адски смог от всичките рафинерии, които са в залива.

Минават няколко часа. На заход за кацане в Найроби, поглеждам през прозореца и ръчичките започват да ме засърбяват, пулса ми се учестява и не мога да си намеря място.

Минаваме покрай ето този приятел.

Кацаме супер меко имайки предвид термичните условия.  Всички документи за влизането в Кения се попълват на летището . Таксата е 50 щатски долара. Питат ви някакви общи въпроси – какво ще правите в страната, за колко време сте. Абсолютно стандартни неща. Даже не погледнаха какво съм написал току що. Взеха парите и хвърлиха бланката на една купчина. След снемане на отпечатъците, сложиха един печат в паспорта и това беше.  We are in like flynn.

В Кения са забранени найлоновите торбички. Още в самолета ни предупредиха, че може да ни глобят или вкарат в затвора. Имаше специални кошове сложени, за да се отървем от тях. Там махнахме и стреча, с който бяхме опаковали крилата. Ицо помоли един местен агент да му помогне с неговото. Първи важен урок – кенийците обичат парите и за всичко трябва “тип” или по нашенски бакшиш.

Имаме делегация по посрещането. Всички са на линия: Айзък нашият кенийски приятел, Ники главният виновник за всичко, Сашо (Сандо) и Владо (Док). Както всеки голям град така и в Найроби, излизайки от летището започват да те омайват разни местни за такси, хотел или там каквото и да е. Поне бяха разбрани и когато им откажеш те оставят на мира. Натъпкваме се шестимата в пикапа на Айзък и потегляме

Хапваме в JAVA house 🙂 Раздадоха ни тамошни сим карти. Имаме време за разговори, мобилен интернет и още една услуга за разплащане, която се нарича M-Pesa. Няма човек в Кения, който да няма телефон. С емпеса можеш да дадеш пари на някой, да си платиш в ресторант или бензина за колата, хотела, в супермаркета. Много удобно – не носиш кеш стига да имаш хубава батерия на телефона.

Айзък е така добър да ни приюти в дома си. Хвърляме багажите и взимаме по един душ. Както каза Камби – “Лятото в днешно време е въпрос само на един самолетен билет”. Лягаме преди 12, защото утре ни чака път и летене.

Това е кварталът, в който се намираме.

Потегляме рано за Киджабе. Първите няколко дни ще летим от този старт.  Наехме бус с шофьор за десет дни. Името на нашия човек е Джосфат.

Движението в Найроби е лудница. Там чужденец не може да се оправи. Първо, че карат от ляво. Второ, че правилата са с пожелателен характер. Един път дава предимство, друг път не. Пълно е с мотори и маршрутки, които карат както им е кеф. Не им пука дали са в насрещното. Нашите джигити могат само да цъкат с език и да си записват. Интересно е, че не видяхме изнервени шофьори или катастрофи. Джосфат изобщо не изглежда трогнат по никакъв начин и както каза по-късно “От там е трябвало да мине човекът, голяма работа.”  В Кения има закон коли по-стари от 5 години да не се внасят. Така че автопаркът е сравнително нов. Също така и само японки. Видяхме супер малко европейски коли и тук-там някой Форд.

Голяма бегачка – лексус/тойота! Това е единствената ми снимка с Джосфат и за жалост неговото лице ще остане в дълбока тайна. Това е докато чакахме на Гой Гой, но за там после.

Излизаме от Найроби в Неделя сутрин. Хората са на църква и затова няма трафик. През останалото време обаче не е така. Може да се видят хора с костюми или жени с изискани рокли, които да вървят покрай пътя. На друго място напълно случайно хора по средата на нищото. Явно събират слънце. На автобусите често пише някакви послания. Едно гласеше “Ако с труд се правят пари, виждали ли сте богато магаре”.

Моторчетата се наричат бодабода. Едно време са ги ползвали да превозват хора между границите вместо таксита. И от там border to border с кенийски английски станало само bodaboda.  Мотор е пикипики. А бе всичко по две 🙂 Много са полезни, ако трябва да стигнеш някъде наблизо. Цената както разбирате е по договаряне. Всичките имат едни и същи жълти каски, които ги карат да изглеждат като човечета от Лего.

Един от билбордовете в Найваша гласеше “Носенето на каска може да ви спаси от плащането на глоба или затвор”. Повечето и това не може да ги уплаши и си карат без.

Единствено на бензиностанциите и в супермаркетите/ресторантите има цени. На другите места е по договаря. Разбира се за мзунго цената е друга.

Мзунго е тяхната дума за бял човек. Грубо преведено на наш език означава човек без работа. Защото когато дошли белите само обикаляли с раниците и разглеждали – шматки. Също така наричат белите хора и джамбо. Думата за слон.

След като се отдалечихме от големия град гледките започват да стават по-приятни и сякаш хората живеят по-щастлив живот. Има спретнати къщи с дворове където отглеждат различни култури.

Асфалтът по главните пътища е хубав и гладък. На места даже има нова маркировка, но в момента в който се отбиеш всичко приключва. Черен път ерозирал от дъжд и вятър. Стърчащи камъни и дълбоки канавки. Не мога да снимам каквото и да е защото всичко се тресееЕеЕееЕЕе.


Пристигаме на старта на Киджабе към 10:30. Опитвайки се да обърне буса Джосфат го мята в една канавка и за малко да обърне буса 🙂 . Отне ни около час преди да го измъкнем. Дойдоха да ни помагат даже хора от близкото село.

 

 

 

 

Панорамата е от източната страна на старта. В левия ъгъл може да се види хълмът, който гледа на юг.

Проверка на екипировката както винаги. Помощник пилотът е на мястото си. Закачам се, оглеждам се за другите и потеглям.

Първия ден база около 4000-4200 метра. Излитаме на юг и летим в посока Найваша, където ще прекараме нощта. Изваждането беше мъка, все пак ново място. Ники ни беше казал някои особености на този старт. След 15-20 минути най-накрая намирам хубаво качване и потеглям на север. Приятно летене като цяло. Прави впечатление, че вариометъра не спира да пищи. Или с в някакво качване или в низходящо. Нямах момент, в който нищо да не се случва. Въпреки че влизаш от голямо качване в голямо низходящо няма особено много драма. Някое уше да се смачка, но крилото се усеща стабилно.  Стигнах до северната част на Найваша. Харесах си един стадион за кацане точно да главния път. Тук направих грешна преценка, която можеше да ми излезе солено и да приключа с летенето още първия ден.


Реших да не губя височина над стадиона, а да стигна със зиг-заг до там. Речено сторено, но точно на последния завой преди да пусна на финален, ме натисна едно низходящо. Нямаше време за спиид. Наложи се да кацам там където се намират трите деца на снимката. Мястото беше далеч от идеално – две от страните с жици, а на другите две билборд и дървета.  Както и да е, справих се. Дори беше доста меко кацане.  Буквално за 20 секунди бях наобиколен от една банда деца. Бяха много мили и много любопитни. Спряха хора да ме питат добре ли съм. Повечето кенийците бяха свестни. Винаги те питат дали всичко е наред, имаш ли нужда от помощ. Спря и един човек с бодабода  и каза “Excuse me. sir. Do you need any of my services?”. Шах с пешката 🙂 Любезно му отказах и започнах да си тъпча крилото в раницата. Хлапетата изобщо не ги интересува, че трябва да си прибереш нещата. Застават толкова близо до екипировката, че върховете на обувките им докосват плата на крилото. Гледат с интерес, не бутат нищо, освен ако не им кажеш, че може.

Повечето зная някакъв английски, все пак са били английска колония. Има няколко дежурни въпроса “What is your name?” и разновидността му “What your name is?”, “Where are you from?” и “How old are you?”. Хич не се справят добре с Митко, за това даже не съм пробвал с Димитър. Повечето хабер си нямат къде е България, но един два пъти споменаха за Бербатов. Като им казах, че сме адаши направо радост неземна. Излизам на пътя да си чакам транспорта заобиколен от новия ми антураж. Идват двама полицаи, за да разкарат хлапетата, покрай пътя все пак е опасно. Единият откъсва клон от едно дърво и започва да ги гони , като стадо пилци. Направо голяма гледка 😀  Разбира се, това не помогна и след 10 мин. всички бяха отново при мен. Откачиха като видяха Ицо да прелита отгоре. Викаха му да кацне при тях, но той така и не ги чу.  Пристигна Айзък с буса и към  “Mother’s kitchen”, за да хапнем. Храната в Кения е вкусна, но нямате идея как е приготвяна. А водата от чешмата не става за пиене. Трябва да си купувате бутилирана вода. Това като цяло е най-голямата грижа.

Вземаме си по един Тъскър, за да отбележим завършека на летателния ден. Време е за почивка и се отправяме към хотела.

На далеч по-лоши места съм нощувал. Струваше 1700 шилинга (100 шилинга = 1 долар). Бара с решетки. Има басейн или по скоро блато. Храната беше хубава, отнемаше време да направят нещата и трябваше да се въоръжим с търпение. Закуска с диня и манго – мммм яко. Когато пътуваш покрай пътя има хора, които продават плодовете. За един долар може да си купиш една торба с манго, банани, маракуя, ананас, физалис, диня и каквото се сетите. Нямат нищо общо с тези, които си купуваме тук в България разбира се!

След закуската приготвяме багажа, защото няма да се връщаме в хотела, а ще спим на къмпинг до езерото. По пътя спираме за кафе и една две снимки.

Този път Джосфат не излиза от пътя. Изчакваме вятъра и отлитаме. Планът ни е да прелетим над вулкана Лонгонот. Извадихме се всички и при това сравнително лесно. Нямаше как да пропусна тази възможност за фото сесия.

Всички кацаме на едно и също място – ранчото “Kendong”. Пристигна една мзунго дама на име Клеър. Мила жена, разказа ни какви животни има в ранчото и ни предложи да ни закара до къмпинга. От думите ѝ се убедихме, че биволите са по-опасни от лъвовете в по-големия процент от случаите. Прибирайки крилата ето този прашен дявол мина до нас. През изминалите дни видяхме далеч по-големи.  Попаднеш ли в един такъв приятел, целият ти ден отива на кино.

Задължителният Тъскър и доволен обяд. Обсъждаме как са минали днешните полети. Подобрих личния си височинен рекорд – 4200м. Лагерът беше супер. Има разни дребни маймуни, които се разхождат наляво надясно и всевъзможни птици.  Оградени сме от електрическа ограда, за да ни пази от хипопотамите, които вечерно време идват да пасат. Излязоха от водата по тъмно и нямаше как да ги снимам.

На сутринта отново към Киджабе. Оставяме багажите в хотела. Ицо не се чувства добре и трябва да отиде до болницата и Айзък отива с него. На тяхно място идват трима френски пилота, които са се свързали с Ники по-рано. Проверих на сателитните снимки къде точно се намира нашия хотел и възнамерявам да кацна някъде наблизо. Избрах по-източна линия този път. Летенето отново сравнително лесно. След час и двайсе минути съм на 3000м над Найваша. Харесах си една поляна точно до хотела. Прекрасно, няма да се мандахерцам из маршрутките. Кацам и започвам да си събирам нещата възможно по-бързо преди да са пристигнали хлапетата. В далечината обаче се задава човек облечен в униформа и носи калашник. Вдигам поглед и виждам, че поляната е оградена с кльон, малко по-нататък разни успоредки, стени и лостове. Оказва се, че съм кацнал на хеликоптерната площадка на поделението. Въпросният войник се оказа разбран, изчака да си събера екипировката и ме изпрати до хотела. Тъскар, манджа и по леглата.

Следващият ден се запътихме към Гой Гой. Още от предишния ден главата ме болеше. Не мигнах цяла нощ. Отказах се от летенето, но разгледах селото и направих някоя друга снимка. Времето не беше перфектно, но момчетата полетяха добре.

В малките села не идват бели и е голямо шоу за тях. Родителите идват с малките си дечица да им покажат странните хора. Слагаха ги до мен и милите откачат, тръгват да бягат и да се крият. Това им беше голямо забавление.  По големите хлапета те бутат по ръката и тръгват да бягат. Няма питейна вода, но има кола. Няма сметоизвозване и е пълно с боклуци.

Вятърът се променя за следващия ден и отиваме на друг старт, който е нисък и разлят. Даже не му помня името. От е вида стартове, които най-много мразя и никога не се справям добре на тях. В далечината се виждат кратери на застинали вулкани. Кения е доста сеизмично активна зона. Хората в този регион използват термални извори, за да си добиват вода. Може на една от снимките по-долу да видите метални тръби и варели, които ползват за тази цел. Верен на традицията не само се давя, но и получавам доста сериозен колапс. Излизам от цялата ситуация след две 360 градусови завъртания и достатъчно височина, колкото да отида да кацна на някоя поляна. Това може би е денят, в който ми беше най-криво.

Утре пътуваме към Керио. По пътя ще прекосим екватора. Връщаме се обратно в северното полукълбо.

Керио си го бива. Изглежда епично. През цялото време докато пътуваме до там духаше силен вятър и когато пристигнахме все още не беше стихнал. Настанихме се в един хотел в Итен, който се намираше точна на ръба на платото. Градът е известен с това, че бегачи от цял свят идват да тренират там. В хотела има няколко състезателя от Холандия и от Аржентина. Добра компания.

Мястото представлява две скални тераси една над друга. Излита се от горната и на теория може да се лети доста сериозни разстояние по ръба на разлома. На практика хващаш термиките, които са от долната тераса. Това ги прави леко игриви. Прекалено съм зает да си наглеждам крилото и няма да видите мои снимки от въздуха тук. Французите ни предупредиха, че Керио е доста турбо. Отгоре на това е станало инцидент предишните дни и всички летящи са си тръгнали. Цялото небе е само за нас.

На старта ми е нервно, особено след случката на онзи проклет баир. Излитаме малко след 8:30 сутринта, а в 9:00 въртим тройки.  След час мачкането ми дойде в повече. Франсетата не са си правили шега. Летенето започва да се превръща в оцеляване. Време е за бира! Още с кацането се събира тайфа от хлапета. Керио е дестинация за парапланеристи и местните трябва вече да са свикнали и да няма толкова голям интерес, но не е така. Вземам един мотор, за да стигна до хотела, където ме чака Тъскара. Следобед чил и малко слак.

Променяме плана, ще останем в Керио само още един ден. Времето е хубаво и решаваме полетът да е покрай пътя. Бусът кара след нас и събира удавниците. Финалът е където пътят се пресича с реката. В крайна сметка всички стигат крайната цел.

Горните три снимки са дело на Владо а.к.а. Док 🙂

Комитетът по посрещането. Поляната, на която се приземихме, не беше близо до село. Тези хлапета просто извират от земята.

На снимките по-долу ще видите странни цилиндри по дърветата. Това се традиционни кенийски кошери. От едно място даже си купихме мед 🙂

Всяко уважаващо себе си мзунку си носи чорапите до горе!

На следващия ден изобщо не се чувствам добре. Нещо съм се натровил, най-вероятно храната. И аз минавам през болницата за една бърза системка и антибиотици.

Док, Сашо и Ники заминават за Масай Мара да спят при лъвовете. Аз, Ицо и Айзък оставаме в къщата докато се възстановим. Един ден лежане, бисквити и много вода. На другия ден отидохме до Найроби нашънал паркк, за да видим и ние малко диви животни. Имахме възможността да нахраним слоновете 🙂

На една от снимките по горе има лъв, да видим дали ще го откриете 🙂

На следващия ден се завръщат нашите другари. Сменихме буса за един лендкрузер, с който ще обикаляме последните няколко дни.  Като цяло няма нищо запомнящо се от полетите от следващите два дни освен, че кацнах в двора на едни хорица и закачих ухото на крилото в един храст. Беше зверска борба да си прибера крилцето невредимо.

Ще ви оставя само малко снимки да се порадвате 🙂

Идва време за финала на нашето приключение. Владо и Сашо потеглят първи за дома, след това е Ники и за финал ние двамата с Ицо.

Имаме престой в Доха. Осигуряват ни престой в един хотел. Очевидно имат уингсютъри, които се разхождат по улиците и трябва да се внимава с тях.

След има няма няколко часа и сме над България. Гледката от самолета е просто смразяваща.

Навличам якето, шапката и ръкавиците докато си чакам крилото на лентата с багажа. Прибирам се набързо до вкъщи. Взимам душ и бегом на работа, защото е Понеделник. Някой е намалил звука на околния свят, а аз все още съм в Кения 🙂

One Reply to “Кения 2018”

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *