Невша – Харманли 197км

 

Изобщо не бях подготвен за такъв полет! Не съм гледал траклогове, само знаех, че трябва да нацеля Ришкия проход и от там нататък на където ми видят очите. В момента, в който спре да ми е кеф, да си кацна някъде и да се прибера по живо по здраво.  Знам, че тази дистанция не е особено голяма, (на фона на Савов 350 км отворена задача и 200км триъгълник уоууу УОООУУУ!!), но за мен си е доста. Въпреки дългия полет грубо 6 часа – не бих казал, че е най-тежкият.

Вечерта преди полета акостирах със синята стрела на платото. Видях се с Карен, Рости и Пламен. Имаше и други хора, но тия тримата са ми най-мили. По една ракия, лафче, това онова и се изпънах на хамака. Някой хърка… по дяволите.

Сутринта кафе в хотел Рай. Разбрах се с Ники, да ползвам техния транспорт за връщане. Взема ни Нено с една баничарка, която е в доста криминално техническо състояние. Екипажът аз, Ники, Тошко и Васко.

Качваме се по магистралата и пукаме гума със 110км/ч. Натоварени, като сардини, в тая консервна кутия. Тогава разбрахме, че Нено всъщност е черна нинджа и владее тъмните изкуства. Съвсем майсторски спира и отбива колата. Действаме като екип от формула едно. Васко се отдалечава назад да сложи триъгълник, Ники и Тошко разтоварват крилата, аз и Нено сменяме гумата. Денят не започва добре…

Гумата направо се разсипа със 110км в час. Заместваме я с още по-окаяна гума с неясен произход и продължаваме към Невша.

В интерес на истината, въпреки че съм живял във Варна повече от 6 години и съм се учил да летя по тамошните баири, това е първият ми полет от Невша. Ходил съм не един път там и знам какво да очаквам. Обааачее като пристигнат пилотите от софийско и получават шок, видят ли от къде трябва да излитат или по-скоро от къде трябва да се метнат.

Опасен старт като цяло, не винаги вдига като стигнеш ръба, ограничено пространство, ако крилото колапсира в неправилния момент може да те завлече зад ръба и тогава става лошо. Няма и много денивелация, излетиш ли не когато трябва, бързо бързо се утаяваш. Трябва да се внимава там!

Типичният панаир на старта… двама трима замятат, десет човека седят и се потят в пълно бойно снаряжение. Не бързах, защото после трябва и аз да се потя, но в крайна сметка навличам всичко, проверявам екипировката и двамата с Пецито се нареждаме на старта.

Оги казва,че днес не става за летене и че всички ще се издавим. Пали цигара.

Излитам и съм във въздуха, правя няколко тигела на склона да видя как са нещата. Крепя се успешно с още няколко пилота. Гледам, че тарапанята на старта се засилва, започват все повече и повече крила да са във въздуха.

Всички около мене бавно и славно започват да се издигат все по-нагоре и по-нагоре, докато аз измежду всички се утаявам лека полека. Нещо бъркам! Започва много да ме отнася назад, а съм на ниско. Реших, че не си струва и натискам спиида. Опаа нещо не е в ред…  куката на спиида ми се е откачила. ААААААААААА… малка нервна криза за около 3 до 5 секунди. Закачам спиида, връщам се на баира и се примирявам със съдбата си – ще чакам следващия цикъл.

Викам си “Какво се нервиш… нали за кеф го правиш”. Киснах още 15-20 мин. на склона и съвсем изсъхнах от потенето дето падна докато чаках. Добре, че така стана, защото след това се извадих с една ама много много яка термика до самата база. Там си беше бая бахър и както бях вир вода щях да имам сериозни проблеми. Закопчах всяко ципче и вдигнах яката.

Почна се!

Не съм сам, с мене има още двама. Една точилка и нещо, което е от моя калибър. Пускаме заедно, но скоро всеки поема по собствена линия, не ги видях повече.

И тук дойде най-красивата част от полета… направо уникално! Виждам пред мен ято щъркели. Поне 30-40 пернати майстора на спорта. Въртят на сантиметри един от друг, не спазват посока, просто една голяма топка от гигантски птици. Въпреки всичко не виждам дори да се докосват. Никой не пречи на никой – без проблеми! Владеят хаоса.

Барабар Петко с мъжете директно се отправям в тяхната термика. Огромното оранжево крило не прави впечатление на никого. Кълбото си се върти все по-нагоре докато просто по команда всички птици не се обръщат в една посока и не пускат по вятъра. Леле това току що наистина ли се случи. Направо 3D National Geographic звук и картина чук! Въпреки, че вариото ми пищи и показва 4-5мс изтървам и тази група, но този път хич не ме е яд.

Как да не си обичам хобито! Викам си “Ей тука да кацна пак ще съм супер доволен от днес”, но все пак продължавам, за да видя какво още ме чака.

Настигнах тия хубавци, дето ми бяха избягали на старта преди известно време, малко преди Ришкия. Показаха термиката и пуснаха. И-де-ал-но, цялата само за мен, ще си я връткам накъдето си искам. Кеф ти наляво, кеф ти надясно 😀

След като я завъртях и нея пуснах през планината. И тук дойде най-критичният момент в полета. Яко го бях закъсал, вече на 500м надморска, от терена на още по-малко. Харесвам си една линия, на която смятам, че има най-много тригери и потеглям на обрани управления. Накрая се закрепвам на едно баирче не по-високо от Невша. Близкото село се казва Завет ахахаххх 🙂 Ей, ако не тука няма от къде другаде да стане номера. В основата на хълма има жп линия и с голям ентусиазъм гледам как влака се задава. Чудя се колко ли време ще отнеме на термиката да стигне до мене. Чакам и се чудя и по едно време вариото от 0 направо на 3.5 , 4 , 4-5 мс.  Чудно, законтрям едно управление и напред и нагоре. Получавам 50% колапс от външната страна, но аз така или иначе бях легнал на обратно. “Ноу драма лама” вариото продължаваше да си свири даже и с половин крило. Върза се ухото, но лесно го изкарах със стабилото.

Отново в играта, в южна България базата беше с около 500м по висока, но пък термиките бяха по-нарядко.  Тази част, докато стигнах до Ямбол, не е особено интересна. Мина без да ми се случват някакви интересни неща. Освен, че над Каспичан се вижда един доста добър десен завой. Това е, защото чух, че някой се обяснява нещо за границата с Турция. Не ми се прибираше с бежанците към родината и затова реших да карам към Кърджали.

Мислех да кацам на Ямбол – на запад изглеждаше само синьо. Не виждам, какво разстояние съм прелетял, спрял съм я тази опция. Летя докато ми е кеф или не объркам нещо. Запътвам се към града и бааам такава хубава термика. Срамота е да не я врътна и нея. Пак на два бона и пак пускам.

На ръба на синьото намирам още две крила, които се мъчат да се измъкнат. Дозареждам с височина и смело и безотговорно потеглям към дупката.

Намерих хубава линия и от село Маца… да  село Маца хващам хубава синя термика. Нищо, че няма облаци, то си работи. Минава ми през главата мисълта, че ще успея да го докарам до Хасково. Ще видя братовчед ми и малките маймуни. Много ще се зарадват.

Прелитам над едно село, на което не му знам името. Беше много красиво, като слънце. Голям площад и улиците му като лъчи. Къщите с хубави червени покриви и спретнати дворове. И там ни даде хубава термика.

Не мога да карам към Хасково, защото вятърът идва много крив. Като няма риба и рака е риба и карам към Харманли. От тия двамата, с които бях, оцеля само единият. На 1000 метра съм, и града се пада в ляво от мен. Зад него ниви. Този пич зацепи директно към нивите. Чудя се на това момче (или момиче) какво му стана. Чак след като кацнах видях, че не са ми стигнали 3км за 200 км 🙂 Ахахаахахахха нищо… и без това щеше да е много нагло направо 200 км без да съм правил 100 преди това.

Трябва да вървя през една току що изорана нива. Отврат, добре че нося други обувки и дрехи.

Следва и също толкова епично прибиране след като Нено пристигна. Взимаме и Теди, защото няма с кой да се прибере. Ставаме 6 човека в колата. Мирише на смърт. Това момиче как издържа още се чудя. На пежляка му светна една лампа. Интересен факт е, че нямаше осветление на таблото. Шофера не знаеше с колко кара или каква е температурата на двигателя. Сложихме един телефон върху таблото да не свети тая лампа да го дразни. Объркахме и пътя. Но след няколко часа сме в Шумен. Оставяме Васко, качваме се и колата не пали… мама ѝ мръсна. Бутаме кошницата да запали. Натоварваме се и към Рай да си взема моята (кошница). Минах набързо през стаята на Ники да си взема един душ.

Вече е 3:30 през нощта, аз разпъвам хамака на платото. Явно съм събудил Пламен, който се показва от платката, викам му “Свой, не стреляй”, той се хили и се прибира.

3:45 легнал съм най-накрая. Някой хърка… голяма работа, да си хърка.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *